Последният викинг на Втората световна война
Представи си хаоса на Втората световна война. Светът е оглушен от рева на тежки картечници, небето е черно от бомбардировачи, а земята трепери под веригите на стоманени танкове. Войната е станала индустриална, механична и безлична. Но сред целия този технологичен ад, един мъж решава да води своя собствена, много по-лична битка.
Неговото име е подполковник Джон „Джак“ Чърчил, но войниците му го наричат просто „Лудият Джак“. Докато другите офицери стискат автомати „Томпсън“ или пистолети, Джак слиза на бойното поле въоръжен с неща, които принадлежат на музей, а не на фронта: шотландски палаш (тежък меч с широк кош), английски дълъг лък и комплект гайди. Неговата философия е проста и той често я повтаря на изумените си колеги: „Всеки офицер, който влиза в бой без своя меч, е неправилно облечен.“
Легендата му започва да се пише с кръв през май 1940 г. във Франция. Британците отстъпват, притиснати от немската военна машина. Край село л'Епинет отрядът на Джак устройва засада. Немците наближават, очаквайки изстрели от пушки. Вместо това, въздухът изсвистява. Джак се изправя и пуска стрела от лъка си, която пронизва немския фелдфебел право в гърдите. Това е момент, който сякаш спира времето – единственият потвърден случай през цялата война, в който враг е повален с лък. Преди немците да осъзнаят какво се случва, Лудият Джак вече размахва меча си и повежда атаката.
Но това е само началото. Година по-късно, по време на десанта във Вогсьой, Норвегия, сцената е още по-сюрреалистична. Докато десантните лодки порят ледените вълни под дъжд от куршуми, на носа на водещата лодка стои Джак. Той не се крие. Той свири на гайдата си „Маршът на мъжете от Камерън“. Мелодията, писклива и пронизваща, се чува ясно над грохота на експлозиите. В момента, в който килът опира пясъка, гайдата замлъква, мечът излиза от ножницата с металически звън и Чърчил се хвърля пръв в огъня, сякаш е безсмъртен.
Върхът на неговата безумна смелост обаче идва в Италия, през 1943 г., при прохода Пиголети. В една тъмна нощ, Джак решава, че няма нужда от цял взвод. Взима със себе си само един ефрейтор и изчезва в мрака. Въоръжен единствено с меча си и с пълната липса на страх, той започва да обикаля вражеските постове. Използвайки тъмнината, той изкача пред смаяните германци с извадено острие. Психологическата атака е толкова силна, че войниците се предават един след друг. До сутринта, Лудият Джак се връща в лагера, водейки колона от 42-ма пленени немци и носейки техните оръжия, натоварени на гръб. Той ги е пленил без да изстреля и един куршум – само с рева си и блясъка на стоманата.
Късметът му изневерява чак в Югославия. По време на една отчаяна мисия, той остава последният оцелял на позицията си. Когато немците го обграждат, той не стреля. Той просто свири на гайдата си тъжната мелодия „Will Ye No Come Back Again?“, докато граната не го поваля в безсъзнание. Дори в плен, в страховития лагер Заксенхаузен, духът му не може да бъде пречупен. Джак успява да избяга, бива заловен, бяга отново и накрая прекосява 150 километра през Алпите пеша, за да срещне свободата.
Когато войната най-после свършва, след атомните бомби над Хирошима и Нагасаки, повечето войници плачат от облекчение и радост. Но не и Джак. Той захвърля меча си с досада и измърморва с горчивина: „Ако не бяха тези проклети янки, можехме да си воюваме още 10 години!“ За него войната не е била кошмар, а последното голямо приключение на един човек, роден в грешния век.
