Към писмото, според публикуваната информация, е приложен и сигнал до парламентарнатаКомисия по образование, в който са изложени твърдения за нарушения и злоупотреби, свързвани с предходна дейност на Николов.
Това са твърдения, които компетентните институции могат и трябва да проверят.
Но тук идва същественото.
В една нормална държава сигналът не е „дребен проблем“.
Той е повод за проверка.
Въпросът не е дали даден човек е виновен или невинен, преди компетентният орган да се е произнесъл. Въпросът е дали властта има достатъчно самочувствие, за да позволи проверката да бъде извършена публично, независимо и без политически чадър.
Защото когато някой бъде назначен на важна длъжност и около него възникнат сериозни публични въпроси, нормалната реакция не е:
„Не обръщай внимание на медиите.“
Нормалната реакция е:
„Проверете.“
Покажете документите.
Покажете процедурата.
Покажете критериите.
Покажете кой е предложил човека.
Покажете кой го е одобрил.
Покажете защо точно той.
Покажете как са разгледани сигналите срещу него.
И ако всичко е чисто — чудесно.
Но ако вместо отговор получаваме презрение към медиите, тогава въпросът вече не е само за конкретното назначение.
Въпросът е за самата власт.
Защото медиите може да са „дребен проблем“ за някого, но журналистическите публикации имат едно отвратително за самозабравилите се чиновници свойство: остават.
Остават в архивите.
Остават в търсачките.
Остават в социалните мрежи.
Остават в паметта на хората.
И най-вече остават там, където властта най-много се страхува да погледне — в историята.
Там вече няма пиар.
Няма удобни интервюта.
Няма контролирани аплодисменти.
Няма чиновнически кабинети.
Няма „наш човек“.
Няма телефонно обаждане, което да реши проблема.
И няма значение колко пъти някой е казал, че медиите са незначителни.
Историята има неприятния навик да прави точно обратното.
Да превръща „незначителните“ публикации в документи на епохата.
Да събира на едно място назначенията, скандалите, сигналите, отказите от отговори и всички онези малки детайли, които в момента изглеждат като досадна журналистическа шумотевица.
А после, когато властта си отиде, някой отваря архивите.
И започва да чете.
Тогава вече „дребният проблем“ се оказва хроника.
Хроника на самозабравянето.
Хроника на арогантността.
Хроника на хора, които са били убедени, че ще останат завинаги.
Няма да останат.
Никой не остава.
През последните десетилетия България е виждала достатъчно властови любимци, внезапно издигнати фигури, незаменими съветници, вечни началници и хора, които в определен момент са изглеждали недосегаеми.
После идва следващият политически сезон.
И недосегаемите се оказват съвсем обикновени.
Свалят се табелките
Изчезват служебните автомобили.
Телефоните започват да мълчат.
„Приятелите“ внезапно се оказват заети.
А онова, което остава, са документите.
И публикациите.
И подписите.
И решенията.
И въпросите, на които някой навремето е отказал да отговори.
Ето защо може би най-голямата грешка на всяка власт е да започне да вярва, че обществотое глупаво.
Не е.
То просто понякога е бавно.
Понякога е уморено.
Понякога е разочаровано.
Понякога гледа мълчаливо.
Но мълчанието не е забрава.
А журналистиката, дори когато е неудобна, дори когато е малка, дори когато няма ресурсите на големите медийни корпорации, има една сила, която властта трудно може да контролира напълно — способността да задава един и същи въпрос отново и отново.
Кой назначи?
Защо назначи?
По какви критерии?
Кой носи отговорност?
Какво показва проверката?
Къде са документите?
И защо, ако всичко е толкова чисто, властта изглежда толкова нервна?
Това са „дребните“ въпроси.
Те обаче имат една много неприятна особеност.
Събират се.
Един въпрос.
После втори.
После трети.
След това се появява документ.
След него — свидетелство.
След него — официален сигнал.
След него — ново разследване.
И изведнъж дребният проблем вече не е дребен.
Става картина.
А картината започва да прилича на система.
И точно затова човек би посъветвал всеки, който днес се чувства недосегаем, да не подценява „дребните“ хора.
